Преди година се роди нашият малък син. Чакахме го с нетърпение и се подготвяхме с трепет за нашата първа среща. Прочетохме доста литература, натрупахме информация, но в мига в който за първи път чухме крехкото му гласче всичко се изпари със замах. Страховете от рутинните задължения които ни предстояха в смяната на памперси, къпане, преобличане и други бързо преминаха. По страшно ми беше и все още ми е дали ще мога да го науча да различава Доброто от Злото, Да Вярва в Хората, да прави Добрини и да Дарява Надежда. Нагласихме постепено ритъма си на живот към него и взаимно всеки ден се учи. Да сме търпеливи докато се храним на масата и той разчиства всичко пред себе си. Да се смеем когато играем преди баня, да се отдадем на това да сме родители и да му се радваме всеки ден. Забавихме забързаното си ежедневие и в онзи хубав февруарски ден когато Момчил се появи на белия свят забравихме всички тревоги и проблеми. Постепенно преодоляхме егоизма си. Дори хаосът от детски играчки, който влезе в подреденият ни свят вече ни радва. Как да не му се отдадеш и да не го обичаш - то е нашето малко щастие и изпълва с толкова смисъл живота ни. Всяка трудност изглежда преодолима, защото знаем, че е в името на детето ни, в името на нашето бъдеще. Детето ни научи на отговорности/още по големи/, на търпение, на себеотдаване и готовност за всичко, на много нежност и на това да даваш безвъзмездно и ежедневно, да влагаш всеки миг, всяка минута и да му се радваш безкрайно за това ,че го има.