...Пълнолуние е. Малко след полунощ в полуосветената стая е тихо и спокойно. Майките и техните новородени бебета спят. До леглото ми ,в малка метална кошарка, кротко лежи току що роденият ми син - МОМЧИЛ. Поглеждам рошавата главица под пелените, малките устнички и блаженно притворените очи. През сълзи на очи го питам - ТИ ЛИ СИ МОЕТО ДЕТЕ? В малките часове на нощта искам да събудя цялото отделение и да кажа на всички - СТАНАХ МАЙКА. Поглеждам часовника и се чудя, как да се обадя посред нощ на хората, за да споделят моята радост... Отпускам се уморена и щастлива на леглото и не свалям очи от малкото ми съкровище... И след този толкова дълъг миг на блаженство осъзнавам, че с раждането на детето живота ми е преобърнат наобратно. За миг препускам назад през годините и се чудя как съм живяла без него. В малкия ми подреден свят, влезе нещо толкова мъничко и го разбърка за секунди. Егоизмът ми се изпарява. Не съжалявам, че вече няма да имам толкова свободно време за себе си, че няма да мога да планирам времето си, че в чистият ми и подреден дом понякога ще цари хаос от разхвърляни детски играчки, че ще имам безсънни нощи и майчини грижи, които ще изпълват сърцето ми с радости и страхове.

Да започвам нова работа - ща работя като майка. Денонощно до леглото на моя син, ще сменям пелените, ще го храня, ще го гушкам и приспивам, ще го утешавам и ще му се радвам, ще съм до него винаги - и на първото зъбче, на първата дума и първите стъпки, на ожулените колене и на първите сълзи в невинните детски очички. Ще получавам висока заплата - всички детски усмивки, рисунки, прегръдки, всички мигове на радост и щастие,но с моето дете, което е част от мен и ще бъде след мен.

Да това ще е моята професия до края на живота ми - най-благородната, да съм МАЙКА.