Никога въпросът "Дали да кърмя детето си?" не е стоял пред мен. Знаех, че ще го направя още в мига, в който разбрах, че ще имаме бебе. Когато се запознах с момичетата от ЛА ЛЕЧЕ ЛИГА България/на които много благодаря/ и прочетох "Книга за кърменето" от Хана Лотроп, за пореден път се убедих, че заедно с таткото сме взели най-правилното решение за нашето дете във връзка с храненето му. Наистина има безброй много статии за предимствата на кърменето, но както знаем всички, едно е да го прочетеш, друго е да го искаш, а трето да го направиш. Така бях и аз - почти обезкуражена от първите си опити да накърмя детето си в болницата и изправена пред целия обслужващ персонал/който ме убеждаваше в други неща/, с твърдото решение, че ИСКАМ и МОГА ДА КЪРМЯ, стига да се науча как да го правя. Неопитна и плаха в първите си опити, разраних зърната си и въпреки болезненото усещане не спирах да поставям бебето на гърдите си. С идването на нощта, положението стана още по "страшно", защото моето бебе огласяше спящия коридор и разбуждаше всички майки и новородени. Отидох до дежурната акушерка - за съжаление, така и не запомних името и, но и до ден днешен си спомням как изглеждаше - дребна женица, на около 50 -годишна възраст, с прошарена коса, която беше събрала в опашка назад и с очила, които поставяше и сваляше от очите си, докато пишеше болничните листове. Държаш в ръце ревящото си бебе и през сълзи я питах, какво трябва да направя. Тя ме успокои и ме покани на дивана в кабинета. "Успокой се мило дете?" - това бяха първите и думи. Показа ми как да поставя детето на гърдите си и насочи малката му главица към зърното ми. По коридора се показа детската сестра и настоятелно ме приканваше да даде на детето адаптирано мляко. Отказах, въпреки, че тя ми беше много симпатична, но въпреки създалата се ситуация още бях убедена, че ще кърмя детето си.

Нощта се поуспокои и уморени с моя син заспахме в стаята си призори. На следващата сутрин, след задължителните болнични процедури историята се повтори. След краткото ми успокоение, гладният ми син, който ревеше в малкото легълце ме доведе до ръба на паниката. И тогава се появи "нощният ми ангел" - акушерката, която ми каза, че в съседната стая една майка изцежда кърмата си, защото е в повече. Акушерката предложи синът ми да бъде накърмен от нея. Дори не се и замислих и отидох при младата майка в съседната стая - младо 20-годишно момиче, което ражда второто си момче - ХАФИЗЕ. Така се казваше тази жена, със снежно бяла кожа, руса коса и еленово кафеви очи - не мога да я забравя. Тя накърми малкото ми момче и то кротко заспа в скута й. "Е, мило дете вече имаш млечен брат".

И така няколко пъти през деня, ходех с моя син в съседната стая, а Хафизе кърмеше моето бебе. Успокоих се и скоро всичко се нормализира. Това беше най-кошмарният момент по време на кърменето, за който винаги ще си спомням и няма да намирам сили и начини да благодаря безкрайно на Акушерката и Хафизе.

Затова сега, когато сложа моя малък син върху гърдите си, знам, че всеки миг от това да бъдем заедно е НЕЗАБРАВИМ. Да го държа в скута си, да го милвам и да го гледам, как блаженно поема с малките си устни - ЖИВОТВОРНАТА ТЕЧНОСТ - НАРЕЧЕНА МАЙЧИНО МЛЯКО, няма нищо по хубаво за мен. Знам, че съм дала на детето си това, от което то има най-голяма нужда и не само, за да задоволя глада му, но и, за да почувства близостта ми така както сме били заедно през деветте месеца на бременността. За да почувства топлината на тялото ми и усетя как бие малкото му сърчице, сгушено в мен, защото той осмисля живота ми и го прави по-красив.ТОЙ Е НАШЕТО УТРЕ И НИЕ ЩЕ БЪДЕМ С НЕГО В БЪДЕЩЕТО.

Благодаря на нашия татко, който във всеки труден момент е стоял твърдо зад взетото ни общо решение - синът ни да е на изключително кърмене. Всеки ден не преставам да благодаря на "Нощния си Ангел"/акушерката/ и на Хафизе, за това, че ми помогнаха да изпитам това блаженно чувсто - ДА КЪРМЯ ДЕТЕТО СИ.